Трябва ли децата да са благодарни на родителите си?
Това за доста хора е настоящо и непрекъснато ми задават този въпрос. Пък и аз самата дълго търсих отговора вътре в себе си. Или даже на въпросите: Защо постоянно родителите чакат от децата си връщането на някакъв дълг? Длъжници ли са децата на родителите си? И в случай че да, то защо? Колко и по какъв метод би трябвало да се раздава? И в случай че не, то, какво да се прави? Да се пренебрегват ли молбите?
Откраднато детство
Иска ми се първо да опиша за това по какъв начин самите ние да не станем такива (че нали родителите и тяхната позиция не можеш да промениш, пък и защо ли). Хайде да разнищим този проблем. Защо се получава по този начин, че родителите чакат от децата си връщането на някакъв дълг? На какво съображение? Защо толкоз претърпяват това родителите и децата имат възприятието за виновност? Къде е грешката и несправедливостта? Кой и кому е задължен? А би трябвало ли?
С времето се натрупва дълг и първо в индивида има вътрешно чувство, че са го измамили и употребявали – всичко са му взели и нищо не е получил. Няма да преглеждам обстановката, когато първият е отдавал на втория безкористно доста години. На този свят на практика няма безкористност. Дори и в връзките родители – деца. Родителите в техните грижи за децата имат поради, че на старини има кой най-малко " чаша вода да им донесе ". Чакат и грижа, когато станат немощни, финансова помощ, че ще продължат да ги слушат и да им се подчиняват, че децата ще живеят както родителите желаят, чакат мотиви за горделивост и хвалби, чакат внимание. И доста неща чакат. Дори в случай че не приказват за това очевидно. Но на какво съображение?
Децата би трябвало да се научат да скучаят
Родителите в действителност доста влагат в децата си – време, нерви, пари, здраве, сили. В течение на дълги години. Те постоянно слагат своите стремежи на назад във времето, поради положителното на децата си. Правят това, което не им се желае, само че още веднъж за тях, за децата си. Отказват се от доста неща, жертват доста – най-малкото жертват съня си в продължение на няколко години.
Кой споделя, че да си родител е леко и елементарно?
И ето, минават годините и внезапно детето чува транспарантни подмятания или директни инструкции защо точно и по какъв начин е задължено на родителите си. Но до каква степен това е правомерно и обосновано? Действително ли е по този начин? И от кое място идва това възприятие за неправда?
Родителите се тормозят по тази причина, че тяхното родителство им се коства най-голямата и безответна жертва. Едностранен развой, без никакви бонуси и наслади. Мъчили са се двадесет години и в този момент чакат някак си да бъдат възнаградени за цялото това безсрамие. Те доста са отдали и нищо не са получили. Съвсем нищо. Трябва въпреки всичко някаква правдивост! Но по този начин ли е? Не. Този свят постоянно и във всичко е обективен.
Децата в реалност доста дават на родителите си. Бог ни дава посредством децата ни толкоз доста! Не може да се опише с думи. Техните обятия, самопризнание и обич, смешните думички, първите стъпки, танци и песни… Дори просто типа на дребните спящи ангелчета – толкоз са благи! Първите пет години от живота на детето дават толкоз благополучие, че то притегля като магнит възрастните. По-нататък също има доста и разнообразни бонуси, въпреки и с по-малка централизация. Т.е. посредством децата родителите получават толкоз доста, само че неща, които не можеш да купиш с пари. И всичко е почтено, всичко се компенсира – родителите се трудят, Господ ги възнаграждава. Веднага, в същия миг. През нощта не си спал – а сутринта усмивки, разходки и нови привички. Но с цел да получиш всички тези бонуси, би трябвало да си с детето. И да имаш сили и предпочитание да се наслаждаваш – което по никакъв начин не е маловажно. Да видиш всички тези блага, да си признателен за тях.
Когато строгите ограничавания са от изгода
Именно в детските години, до момента в който са още дребни и от тях се излъчва цялото това благополучие просто по този начин, всяка минута. Това по какъв начин те ухаят, смеят се, карат се, наскърбяват се, обичат, дружат, опознават света – всичко това не може да не радва любящото сърце на родителя. Щастието в сърцето ни е премията за нашия труд.
Тогава за какво родителите мислят, че някой им задължен за за какво? Защото не са били паралелно с децата си и всичките тези бонуси и наслади е получил някой различен – баба, детегледачката или възпитателката в детския дом (макар последната вероятно също не се е възползвала от тях). Родителите са нямали време да вдъхват уханието на бебешките главички и да ги прегръщат измежду нощ. Нали би трябвало да се работи, да се реализира реализация? Все нанякъде се търчи, а детето няма да избяга. С него не можеш да поговориш, да обсъдиш по какъв начин ти е протекъл деня – та то нищо не схваща, на него му е все едно кой го люлее и кой го храни. Отношението с бебетата постоянно не се вписва в нашето схващане за връзки - какво толкоз има: измиване-хранене-приспиване. Нямаме време да се любуваме на спящото дете, умората е толкоз огромна, че можем единствено да се проснем някъде в другата стая. Нямаме време да следим щурчетата и цветята с него. Нямаме сили дружно да рисуваме, лепим, да пеем. Всичките ни сили се изцеждат на работа.
Но даже, когато майката не работи, на нея също не й е до тези странни " бонуси " и дреболии. Това е някаква нелепост, на вятъра губене на драгоценно време, а тя би трябвало да почисти къщата, да сготви, да напазарува. Тя няма по кое време да лежи до него и да дърдори с него на някакъв неразбираем език. Та това е неуместно. Няма никакви сили и време даже единствено да го огледа в очите и да издиша цялото това напрежение.
И в случай че ние отиваме някъде по работа, то би трябвало да вървим бързо, а не да се стопираме за всяко камъче. Макар и майката да е паралелно с детето, всички тези бонуси стремглаво минават около нея. И постоянно на неработещата майка претенциите към детето са по-големи – та тя е пожертвала своята самореализация, не работейки, тъй че нейната евентуална сметка е доста по-голяма. Как ми се желае от време на време да спра някоя бягаща на някъде си майка с каменно лице! Спри се, мамо, най-голямото знамение е до теб! И то няма да те чака!
Аз също постоянно спирам самата себе си, когато внезапно ми се натрупат доста по-важни неща от четенето на книга, да поиграя с детето на Лего или просто да полежа до спящото знамение. За къде съм се разбързала? И за какво? Може би е по-добре да разреша на щастието да проникне в сърцето ми в този момент, незабавно и да го разтопи? В резултат на всичко това се получава по този начин, като че ли хората са работили тежка работа доста години (та белким може да бъде иначе?), и тяхната почтено направена заплата са давали другаде, на други хора. Защо те са били там, където би трябвало.
Например, до момента в който мама и баща се трудят с всички сили, с цел да изплатят ипотеката на големия си дом и да платят за услугите на бавачката, то тази бавачка изпитва благополучие, тя се любува на живота в този дом с тези деца (такива щастливи няни съм виждала много). А може и да стане по този начин, че тези наслади никой да не ги получи, никому да не са нужни и след доста години самото дете към този момент е повярвало, че в него няма нищо хубаво и забавно. В същото време подобен работещ си желае отплатата за всичките тези години. И той изисква от тези, поради които се е мъчил. Че от кого другиго? Но не дават. И ето остава незадоволеност, чувство за машинация и изменничество. Но чий е казусът, в случай че ние самите на идваме за своята „ заплата “ всеки божи ден? Кой е отговорен, че ние забравяме за това, че всичко в света ще отмине, а децата са дребни единствено един път? Кой носи отговорност за това, че кариерата и достиженията са по-важни за нас от детските главички и диалозите с тях?
Кой заплаща за нашето решение, когато сме подготвени да дадем децата си в детски градини, ясли, на бавачки, баби за някакви достижения, губейки връзката с тях и губейки всичко това, което ни дава Господ посредством малчуганите? Безполезно е да чакаш компенсация от възрастни деца. Те няма да могат да ви дадат това, което желаете, тъй като те към този момент са ви дали задоволително доста, въпреки вие да не сте го взели.
Децата връщат дълга не на родителите, те го отдават на своите деца и тъкмо в това се състои мъдростта на живота. И да смучеш от възрастните си деца значи да лишаваш личните си внуци, какъв брой тъжно е това.
" Извинявай, мамо, не мога да ти оказа помощ сега. Това, за което съм ти задължена, ще го дам на децата си. Готова съм да ти дам признателност, почитание, нужна грижа, когато ти потрябва. Повече не мога да ти оказа помощ. Дори и доста да желая. "
Това е единственото, което може порасналото дете да отговори на родителите си, изискващи компенсация. Разбира се, то може да се опита, да хвърли доста сила, целия си живот, да се откаже от бъдещето си, пренебрегвайки децата си. Само че нито една от страните няма да бъде задоволена. Ние с нищо не сме длъжни на родителите си. Ние сме длъжни на децата си. Това е нашия дълг. Да станем родители и да предадем нататък. Да отдадем силата на рода напред, нищо не оставяйки обратно. Точно по този начин и нашите деца не са ни длъжни. Те даже не са длъжни да живеят по този начин, както ние желаеме и не са длъжни да са щастливи, по този начин както ние го разбираме.
Въображаемите другари в детството
Нашата единствена компенсация е уважението и благодарността. За всичко, което е било направено за нас, както и да е било направено, в какъвто и да е размер. Уважение, както и да се държат родителите ни, каквито и усеща да провокират в нас. Уважение към тези, посредством които нашата душа е пристигнала на този свят, към тези, които са се грижили за нас в дните ни на най-голяма накърнимост и беззащитност, които са ни обичали, както са умеели и както са могли – с цялата си душевна мощ (просто силите не у всички са достатъчно). Разбира се, наша е отговорността за последните години от живота на родителите ни, когато те към този момент не могат да се грижат за себе си. Това даже не е дълг, просто по този начин е по човешки. Да създадем всичко, което е допустимо да им помогнем да оздравеят, да им облекчим бита и дните на отпадналост.
Ако не можем да сме паралелно с болните си родители, то може да им наемем добра здравна сестра, да им намерим добра болница, приют, където да се грижат добре за тях. По опция би трябвало да им отделяме внимание. Също по този начин би било добре да им се помогне вярно да изоставен това тяло. Т.е. да им се помогне да създадат този преход като четат съответните книги или поддържат връзка с духовни хора.
Но това не е дълг. То се схваща от единствено себе си, в случай че сме съхранили в себе си нещо човешко. Повече с нищо не са ни длъжни децата. И ние не сме длъжни на родителите си. Само почитание и признателност. И предаване на най-ценното нататък. Да дадем на децата си не по-малко в сравнение с сме получили. А най-добре – да дадем повече, изключително обич, приемане и деликатност. Прегръщайте ги, забавлявайте се с тях, смейте се дружно, приказвайте си за каквото и да е без да бързате за на никое място, търкаляйте се по леглото, пейте, танцувайте, откривайте дружно този свят – има доста благоприятни условия да изпитвате благополучие дружно с децата.
Тогава компликациите няма да ни се костват толкоз сложни. И работата на майка – толкоз неблагодарна и тягостна. Мислиш си за безсънната нощ, притискаш дребното пухкаво телце на ангелчето с пълнички ръчички и внезапно ти става по-леко. Макар и малко. А може би и повече.
Превод: Т. Темелкова за spiralata.net
Инфо: www.highviewart.com
